Като знаем сумарния ток на мълниите, по принцип, можем да изчислим количеството на атомите на отделните елементи образуващи се в йоносферата за една година. Сложност създават водорода и хелий-3. Те веднага след образуване се присъединяват към други 95 000 тона водород и 1 600 тона хелий-4, които благодарение на    разломи в земната кора  всяка година напускат Земята. Въпреки това зрителната представа за обема на тази дейност е възможна и това ще стане с помощта на „космическия прах”.

Учените от Физическия институт на Руската Академия на науките са изчислили, че за едно денонощие на земята пада от 400 до 1000 тона космическия прах. Неясно защо никой от тях не се  е замислил върху парадоксалността на това твърдение. В крайна сметка астрономите знаят, че всички прашинки, пристигащи от космоса, изгарят в атмосферата на Земята още на височина от 55 – 120 km. Излиза, че в космоса съществува два вида прах: единия изгаря, а другият ляга на земята като коледен сняг. Доколко това мнение се е вкоренило в научните среди показва Артър Кларк. В романа си „Лунния прах” всички лунни морета са били запълнени с фин прах. Тази мисъл е била истински кошмар и за създателите на първия „луноход”. За техен късмет се е оказва, че прах на Луната практически няма.

Няма как да е по друг начин, защото мястото на раждането на този прах, получил неправомерно статуса „космически”, е йоносферата на Земята. Луната в настоящо време не притежава магнитно поле, следователно тя не може да участва в превръщането на заредените частици от слънчевия вятър в атоми и на нея не може да се образува прах. Същевременно, тънкият слой прах и наличието на вулканични кратери говорят само за едно – че и Луната, и Марс поне за кратко (в геоложкия мащаб) време са разполагали с магнитното поле, което пък означава, че на тях някога е имало вода и атмосфера. Да се възвърне живота на тях е възможно, но затова ще говорим друг път.

И така, образувалите се в йоносферата водород и хелий изхвърчават в Космоса. Същевременно, не по-малко от 1% от масата на йоните, пристигнали от протонния радиационния пояс, са йони  на твърди елементи. В момента на превръщане в атоми те встъпват в реакции и под вида на образувалите се съединения   се спускат на повърхността на планетата като „космически прах”. Изключение прави въглеродът, който най-вероятно е представен от радиоактивния изотоп 14С. В хода на реакцията с кислорода той се превръща в газ СО2. Листата на растенията го поглъщат и по хранителната верига 14С постъпва във всички организми. Тъй като периодът на полуразпадането му от 5570 години  е известен, това ни позволява да определим възрастта на практически всеки предмет, съставен от материи от растителен или животински произход.

Съединенията  на желязо и манган се натрупват на дъното на Световния океан и под въздействие на налягането на водата и топлината на земната мантия те се превръщат в още една тайна – желязно манганови конкреции. Ако имахме възможност, щяхме да открием този „прах“ на Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, т.е. там, където благодарение на наличието на магнитното поле непрекъснато тече процес на превръщане на заредените частици в атоми.