Всичко ще си дойде на мястото, когато проумеем, че Вселената представлява жив организъм. В крайна сметка само жив организъм може да се развива. Доказателство за това е раждането на млади звезди от праха на умрелите им себеподобни.
Звездите са съставени от водород, като в Слънцето той е около 80%. Други 18% от обема на нашата звезда представлява хелий, а останалата част са атоми на кислород, въглерод, силиций, желязо, магнезий, азот и др. Само че в звездите тези елементи съществуват не във вид на атоми, а във вид на коктейл от йони и електрони, наречен плазма. Чудовищната температура на звездата откъсва от атомите отрицателно заредените електрони и превръща самите атоми в положително заредени йони. Атомът на водорода се превръща в протон, а атомът на хелия – в алфа-частица. В края на живота си някои от звездите се превръщат в Свръхнови и започват да светят с яркостта на цяла галактика. Излъчването в световия диапазон скоро спира, но изтичането на заредени частици в околното пространство продължава десетки хиляди години. И тъй като в природата нищо не се губи, цялата плазма на умрялата звезда се улавя от други звезди.
Заредените частици прелитат хиляди километри за секунда, но поради колосални размери на междузвездните пространства те провеждат в пътуване хиляди и даже десетки хиляди години. За това време температурата им от милиони градуси пада почти до абсолютната нула (около -2700С) и в този вид те стигат до точката на назначение – другите звезди. Мощните магнитни полета на звездите ги привличат вътре в себе си, а когато частиците преминават през фотосферите на звездите, те ги охлаждат. В резултат на повърхността на звездите се появяват черни петна.
За да се роди нова звезда е нужен водород, но в природата не съществува свободен водород. Следователно, трябва се даде възможност на протоните на умрялата звезда отново да присъединят електроните, които са били отнети при термичната йонизация. За това само е нужно те да се сближат при достатъчно низка температура. Тогава протича едно от великите таинства на микросвета – светва електрическа дъга и в пламъка и се ражда атом. Именно това се случва в недрата на звездите, уловили студената плазмата на умрялата звезда. И макар животът на новите атоми да е много кратък (при температура над 30 000 К газовете могат да съществуват само във вид на плазма), те успяват да повишат налягането в недрата на звездата 3.1012 пъти. Причината за това е, че обемът на образувалия се атом на водорода е 3.1012 пъти по-голям от сумарния обем на протона и електрона. Това води до изригване на слънчевия вулкан и изхвърляне на плазма в междупланетното пространство.
Защо се случва това? Защото само планетите могат не само да превърнат заредените частици в атоми, но и да им дадат възможност да се натрупват в недрата им. Разбира се, не всички планети, а само тези, които имат магнитни полета. Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Земята, всички те представляват огромни магнити. С помощта на силовите линии на магнитните си полета те улавят заредените частици от слънчевия вятър и ги насочват към недрата си. Там проблясват електрически дъги на къси съединения между йони и електрони и в пламъка им заредените частици се превръщат в атоми. В резултат, общото количество енергия, получавано от планетата, става няколко пъти по-голямо от изпращаната ни чрез слънчевите лъчи. Това води до затопляне на климата и ръст на количеството земетресения и урагани. Така, например, приключилият в началото на този век период на аномално висока слънчева активност ще остане в паметта на всички народи заради огромното количество природни катастрофи. От друга страна, ако този процес не съществуваше, нашата планета щеще да бъде просто едно мъртво украшение на небето със средна температура -160С. Синтезът на атоми спира само с изчезване на магнитното поле и подобно нещо се е случвало неведнъж с нашата планета. Ордовикска ледникова епоха, например, е продължила 50 милиона години, а Гондванската в представите на съвременна наука – цели 100 милиона години. Следи от заледяване са открити даже в Индия и Сахара.
Трябва да разберем, че глобална катастрофа е заложена в програма на развитието на Земята. Когато слънчевата система в своето безкрайно движение наближи мястото на раждане на новата звезда, налягането на натрупаните газове разкъсва обвивката на планетата и заедно с къс от земна кора те излитат в космоса. Там водородът се превръща отначало в капки течност, а при по-нататъшно охлаждане – в синкави кристали. В този вид той се присъединява към някоя от междузвездните мъглявини, която все някога ще се превърне в място на раждане на ново звездно струпване. Земната кора след това се свива като спукана топка, и водите на океаните заливат континентите. Постъпване на топлина от земните недра спира и настъпва поредният ледников период.
Ето това, изглежда са имали предвид маите, когато са говорили за Края на света. Разбира се, те са сгрешили с няколко десетилетия, но умът ми не го побира, как те изобщо са се сетили за тази закономерност? А наистина ли те са се сгрешили? Отговорът за това дават графиките на слънчевата активност. От 1955г. започва толкова мощна последователност на циклите, която не е имало за цялата история на тяхното регистриране. Това неминуемо би предизвикало глобална катастрофа, но се е намесило провидението и ни е дало още един шанс. Дали ще се възползваме от него, зависи само от нас.
Между другото, още Жорж Кювие установява, че в земната биосфера са протичали периодични изменения вследствие на глобални катаклизми. Учениците на великия палеонтолог стигнат до извода, че Земята до сега е преживяла 28 подобни цикъла. Сега се намираме в средата на 29-ия.
Подробно описание на този процес, както и описание на възможността да се избегне трагичния край, могат да бъдат намерени в книгата ми „В преддверието на глобалната катастрофа”, издадена в София от издателство „Камея” през 2011 г. Тук ще се спрем само на една от неговите части – превръщане на заредените частици от слънчевия вятър в атоми в атмосферата на нашата планета .