КАКВО Е ТОВА –  ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ?

Парижкото съвещание по климата    взе безапелационно решение – причина за глобалното затопляне на климата са парниковите газове, произведени от нашата цивилизация. Не зная, от какво те са се ръководили при изнасяне на този вердикт, защото фактите, приведени по-долу, твърдят  обратното. Надявам се, че след като прочетете  текста   ще ви стане ясно, че да се разглежда проблема на глобалното затопляне, без да има предвид участие на Земята в галактичните процеси, изобщо   няма смисъл.  Действителността  коренно се отличава от представите на официалната наука за нея.  И все пак дайте да опитаме да изясним, дали създателите на  теорията на парниковите газове са имали някакъв шанс да спрат глобалното затопляне на климата.

Установено е, че  повърхността на Земята получава годишно със слънчеви лъчи енергия от 1,4.1021 кJ. Ако тази енергия беше двигател на кръговрата на  водата в природата, тя би трябвало да бъде при всички положения по-голяма от енергията, изразходвана за една година на изпарение на  водата. Да проверим.

Съдържанието на вода в атмосферата е 9.1016 kg. Съгласно наблюденията, годишното количество на валежите на земното кълбо надхвърля това количество  40 пъти. Като знаем специфичната топлина на изпарение на водата – 2500 kJ/kg, можем да пресметнем количество енергия, изразходвана за  изпарение на водата за една година:

2500.9.1 016.40 = 9.1021 kJ

А сега да сравним енергията на слънчеви лъчи, получавана от повърхността на Земята с енергията, изразходвана за изпарение. Оказва се, че  енергията на Слънцето е 6 пъти по-малка от енергията, която нашата планета използва за  изпарението на водата.

Да предположим, че цялата пристигаща слънчева енергия отразява се от земната повърхност, а парникови газове я улавят  и я връщат обратно. И пак баланс не се получава – не достига енергия три пъти по-голяма от тази, която ни дава  Слънцето. Освен това, всеки знае, че нашата планета освен кръговрата на водата   осигурява с енергия ураганите, земетресенията, изригванията на вулканите и  подържа    средна температура не -160С, а +160С. Получава се, че и протокол от Киото, и решенията на Парижкото съвещание по изменения на климата са грешни. Всеки знае, че нагряването на течностите се осъществява само вследствие на конвективен топлообмен, а за тази цел източника на топлината трябва да се намира отдолу, а не над повърхността на водата.  Следователно, слънчевите лъчи  нямат нищо общо с повишаване на температура на водата на   Световния океан.   Тогава кой я нагрява ?

Да се отговори на този въпрос ще ни помогне  Антарктида. На нейната повърхност всяка година се отлага повече от 1000 куб. км. лед. По-голямата част от него се връща в   океана, но 400 куб. км.   всяка година се добавя към съществуващата ледена шапка на континента.  Би трябвало нивото на океана   непрекъснато да  намалява, обаче се оказва  че   за миналия век то се надигна с 18 см. А в Антарктида се е натрупало толкова   лед, че ако той, един ден  се стопи, нивото на Световния океан ще се надигне със 60 метра. Следователно,   за да се запази съществуващото ниво на океана, трябва всяка година обемът на водата   да се увеличава със 500 куб. км. Но водата не долита от космоса, трябва някой да я произвежда на Земята. Да, но за да се произведе толкова вода, трябва    в реакция с кислорода да  встъпят 56 милиарда тона водород. С една дума, ние дори не подозираме, че във вътрешността на планетата ни  гори вечния огън, в който всяка секунда изгаря   две хиляди тона водород. Геолозите твърдят, че находища на  водород във Земята няма, обаче  специалистите по Физика на атмосферата са сигурни – всяка година   нашата планета напускат 100 000 тон водород и 1600 тон хелий.

Обяснение на всички тези странности дава  Слънцето, или по-точно  слънчевия   вятър, непрекъснато одухващ нашата планета. Изучаване на линиите на   слънчевия спектър  дава представа за количественото съдържание  на елементи в потока на слънчевия вятър. Това е водород 81%, хелий 18%, кислород 0,03%, магнезий 0,02%, азот 0,01%, силиций 0,006%, въглерод 0,003%, желязо 0,0008, калций 0,0003   и т.д.   с редки изключения до края на таблицата на Менделеев.    В резултат на термична йонизация  те са се  превърнали във високо енергийни йони и електрони.    Водорода, който всъщност е   главна съставляваща на слънчевия вятър, представен от един единствен  протон, а хелият присъстват в него като алфа-частица.

Подробно това е обяснено в статията «Превръщане на заредените частици от слънчевия вятър в атоми». Магнитното поле на  Земята посредством силата на Лоренц улавя заредените частици и ги кара да се движат към магнитните полюси на планетата по винтови спирали покрай силовите линии на магнитното поле. Електроните, въртейки се против часовникова стрелка, се насочват към северния магнитен полюс, а  йоните, въртейки се по посока на движение на часовата стрелка – към южния. Скоростта на движение на йоните е 1 – 2 млн. км/час, а на електроните е десет пъти по-голяма. Характера на тяхното движение рязко се променя в  райони на магнитните полюси. Понеже там силовите линии стават  перпендикулярни към повърхността на Земята йоните и електроните фактически започват да се  движат едни срещу други. В резултат на това те в съответствие със закона на Кулон попадат под въздействието на  огромна  сила на взаимно притегляне на частици с разноименни заряди.

Изключително емоционално е описал действието на тази сила  Яков Илич Френкел – един от изтъкнатите физици на ХХ век: “Ако мислено извадим  протоните  и електроните от 1 г водород и ги раздалечим на разстояние, равно на диаметъра на земното кълбо /13 000 км/, силата на взаимното притегляне между тях ще се намали, но въпреки това ще остане равна на  10 000 кг“. Под  въздействието на тази непреодолима сила, нарастваща освен това  обратно пропорционално на разстоянието между тях, възведено в квадрат, те със скорост, съизмерима със скоростта на  светлината, се насочват едни към други.

Прониквайки в мантията на Земята, и йоните, и електроните, запазват характера на      движение. В резултат на това те   фактически образуват в мантията на Земята навивки на гигантския соленоид, в който ядрото на Земята изпълнява функциите на феромагнитна сърцевина. Полюсите на соленоида, образуван от електроните съвпадат с полюсите на магнитното поле на Земята. Поради това успоредно с ръста на слънчевата активност, расте и индукцията на магнитното поле на северното полукълбо. В южното полукълбо не е така. Въпреки че посоката на навивките на соленоида се запазва, йоните формират  магнитно поле, което е обратно на земното поле.  Това е причина за намаляване индукцията на магнитното поле в южното полукълбо.

При сближаване на йоните и електроните се образуват  атоми. В този момент грамадната енергия, с която ги е снабдило Слънцето в процеса на йонизация, се освобождава във вид на топлина.  Едновременно с това експлозивно се увеличава и налягането. Причина за това е елементарна – обема на новородени атоми  е в трилиони пъти по-голям от сумарния обем на йона и електрона.   Тези два процеса са истинската причина и за добрите, и лоши събития в историята на планетата Земя.

По изключително нагледен и доста впечатляващ начин   превръщане на заредените частици н атоми, извършващ се в мантията на Земята, продемонстрирал  Тунгуския метеорит. Разбира се, имало е експлозии и впечатляващи  зрелищни светлинни ефекти, но нито са били намерени фрагменти от гигантския метеорит, нито е направено разумно обяснение на станалото събитие. Другото не може и да бъде, защото за да се разбере логиката му, трябва да си запознат с една особеност на процеса на улавяне на заредените частици на слънчевия вятър от магнитното поле на Земята.

Както вече сме уточнили, магнитното поле на Земята улавя заредените частици и ги отправя към магнитните полюси. Обаче в този процес има една особеност. Тангенциалната съставляваща на силата на Лоренц, която е движещата неговата сила, в   района на екватора на протонния радиационен пояс е равна на нула.  Йоните продължават да се улавят, но понеже те не могат да тръгнат нито наляво, нито на дясно те се натрупват в тази зона, въртейки се покрай силовите линии на магнитното поле.  В същото време електроните, преминали през  мантията на Земята, с помощта на мълниите се пренасят в облачния слой и   се натрупват там. В някакъв момент   силата на Кулон накарва йоните, и електроните да се устремяват  едни към други.    Тяхната среща и  превръщане в атоми се извършва в йоносферата, поради което   температурата там е с хиляда градуса по-висока отколкото в намиращата се по-надолу мезосфера. Електроните, преминавайки през стратосферата, възбуждат атомите на атмосферните газове. В резултат на това се образуват «джетове», «спрайтове» и «елфи».

В   случая с Тунгуския метеорит с голяма степен на вероятност можем да твърдим, че събитията са се развивали по следния начин. В даден момент сумарния положителен заряд на йоните, натрупали се в радиационния пояс,  надхвърли критичната стойност    и те без да дочакат излизането на електроните от мантията тръгват надолу. Именно поради това срещата на йони с електрони и рекомбинация на йоните е започнала в стратосферата.  Тя се съпровождаше от ярко светене и завърши с невероятно мощна експлозия. В това няма нищо странно,  понеже топлината, отделяща се при образуване на атомите   повишава тяхната температура до 30 000К, а обемът на образуващите се атоми мигновенно става трилиони пъти по-голям от обема на пристигащите йони.  Образувалите се атоми на водорода и хелия отлетяха в космоса, а понеже масата на твърдото вещество в “метеорита“ съставлявала само 0,07 – 0,08 % от масата на пристигналите йони, става ясно, защо  Тунгуския „метеорит“ до сега не е намерен.