Обръщение към читателя. Вие посетихте сайта на Анатолий Порва.  Предстои  ви да се запознаете с галактическата роля, възложена на нашата планета, а също така  със събития и факти от обкръжаващата ни действителност, на които официалната наука дава неправилно тълкуване.

Преди около петнайсет години аз предположих, че Глобалните катастрофи, периодически променяли облика на нашата планета, не са случайни.   Трябвало е да съществува система, която би позволила   28 пъти до сега изцяло или почти изцяло да се унищожава живота на Земята. Оказва се, че такава система наистина  има и сега нашия свят се приближава към поредна Глобална катастрофа. Но от друга страна разбирането на тази система ми е даде възможност  да създам изобретение,  позволяващо да се прекъсне тази неумолима последователност на катастрофите. До ден днешен то още не е прието, но аз се надявам, че статиите,  поместени на този сайт,   ще ви помогнат да разберете, че предлаганото решение представлява   единствена възможност за спасяване на нашия свят от приближаващата се катастрофа.

 

     КАК ДА СЕ ЗАБАВИ ПРИБЛИЖАВАНЕТО НА КРАЯ НА СВЕТА

КАКВО Е ТОВА –  ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ?

Парижкото съвещание по климата    взе безапелационно решение – причина за глобалното затопляне на климата са парниковите газове, произведени от нашата цивилизация. Не зная, от какво те са се ръководили при изнасяне на този вердикт, защото фактите, приведени по-долу, твърдят  обратното. Надявам се, че след като прочетете  текста   ще ви стане ясно, че да се разглежда проблема на глобалното затопляне, без да има предвид участие на Земята в галактичните процеси, изобщо   няма смисъл.  Действителността  коренно се отличава от представите на официалната наука за нея.  И все пак дайте да опитаме да изясним, дали създателите на  теорията на парниковите газове са имали някакъв шанс да спрат глобалното затопляне на климата.

Установено е, че  повърхността на Земята получава годишно със слънчеви лъчи енергия от 1,4.1021 кJ. Ако тази енергия беше двигател на кръговрата на  водата в природата, тя би трябвало да бъде при всички положения по-голяма от енергията, изразходвана за една година на изпарение на  водата. Да проверим.

Съдържанието на вода в атмосферата е 9.1016 kg. Съгласно наблюденията, годишното количество на валежите на земното кълбо надхвърля това количество  40 пъти. Като знаем специфичната топлина на изпарение на водата – 2500 kJ/kg, можем да пресметнем количество енергия, изразходвана за  изпарение на водата за една година:

2500.9.1 016.40 = 9.1021 kJ

А сега да сравним енергията на слънчеви лъчи, получавана от повърхността на Земята с енергията, изразходвана за изпарение. Оказва се, че  енергията на Слънцето е 6 пъти по-малка от енергията, която нашата планета използва за  изпарението на водата.

Да предположим, че цялата пристигаща слънчева енергия отразява се от земната повърхност, а парникови газове я улавят  и я връщат обратно. И пак баланс не се получава – не достига енергия три пъти по-голяма от тази, която ни дава  Слънцето. Освен това, всеки знае, че нашата планета освен кръговрата на водата   осигурява с енергия ураганите, земетресенията, изригванията на вулканите и  подържа    средна температура не -160С, а +160С. Получава се, че и протокол от Киото, и решенията на Парижкото съвещание по изменения на климата са грешни. Всеки знае, че нагряването на течностите се осъществява само вследствие на конвективен топлообмен, а за тази цел източника на топлината трябва да се намира отдолу, а не над повърхността на водата.  Следователно, слънчевите лъчи  нямат нищо общо с повишаване на температура на водата на   Световния океан.   Тогава кой я нагрява ?

Да се отговори на този въпрос ще ни помогне  Антарктида. На нейната повърхност всяка година се отлага повече от 1000 куб. км. лед. По-голямата част от него се връща в   океана, но 400 куб. км.   всяка година се добавя към съществуващата ледена шапка на континента.  Би трябвало нивото на океана   непрекъснато да  намалява, обаче се оказва  че   за миналия век то се надигна с 18 см. А в Антарктида се е натрупало толкова   лед, че ако той, един ден  се стопи, нивото на Световния океан ще се надигне със 60 метра. Следователно,   за да се запази съществуващото ниво на океана, трябва всяка година обемът на водата   да се увеличава със 500 куб. км. Но водата не долита от космоса, трябва някой да я произвежда на Земята. Да, но за да се произведе толкова вода, трябва    в реакция с кислорода да  встъпят 56 милиарда тона водород. С една дума, ние дори не подозираме, че във вътрешността на планетата ни  гори вечния огън, в който всяка секунда изгаря   две хиляди тона водород. Геолозите твърдят, че находища на  водород във Земята няма, обаче  специалистите по Физика на атмосферата са сигурни – всяка година   нашата планета напускат 100 000 тон водород и 1600 тон хелий.

Обяснение на всички тези странности дава  Слънцето, или по-точно  слънчевия   вятър, непрекъснато одухващ нашата планета. Изучаване на линиите на   слънчевия спектър  дава представа за количественото съдържание  на елементи в потока на слънчевия вятър. Това е водород 81%, хелий 18%, кислород 0,03%, магнезий 0,02%, азот 0,01%, силиций 0,006%, въглерод 0,003%, желязо 0,0008, калций 0,0003   и т.д.   с редки изключения до края на таблицата на Менделеев.    В резултат на термична йонизация  те са се  превърнали във високо енергийни йони и електрони.    Водорода, който всъщност е   главна съставляваща на слънчевия вятър, представен от един единствен  протон, а хелият присъстват в него като алфа-частица.

Подробно това е обяснено в статията «Превръщане на заредените частици от слънчевия вятър в атоми». Магнитното поле на  Земята посредством силата на Лоренц улавя заредените частици и ги кара да се движат към магнитните полюси на планетата по винтови спирали покрай силовите линии на магнитното поле. Електроните, въртейки се против часовникова стрелка, се насочват към северния магнитен полюс, а  йоните, въртейки се по посока на движение на часовата стрелка – към южния. Скоростта на движение на йоните е 1 – 2 млн. км/час, а на електроните е десет пъти по-голяма. Характера на тяхното движение рязко се променя в  райони на магнитните полюси. Понеже там силовите линии стават  перпендикулярни към повърхността на Земята йоните и електроните фактически започват да се  движат едни срещу други. В резултат на това те в съответствие със закона на Кулон попадат под въздействието на  огромна  сила на взаимно притегляне на частици с разноименни заряди.

Изключително емоционално е описал действието на тази сила  Яков Илич Френкел – един от изтъкнатите физици на ХХ век: “Ако мислено извадим  протоните  и електроните от 1 г водород и ги раздалечим на разстояние, равно на диаметъра на земното кълбо /13 000 км/, силата на взаимното притегляне между тях ще се намали, но въпреки това ще остане равна на  10 000 кг“. Под  въздействието на тази непреодолима сила, нарастваща освен това  обратно пропорционално на разстоянието между тях, възведено в квадрат, те със скорост, съизмерима със скоростта на  светлината, се насочват едни към други.

Прониквайки в мантията на Земята, и йоните, и електроните, запазват характера на      движение. В резултат на това те   фактически образуват в мантията на Земята навивки на гигантския соленоид, в който ядрото на Земята изпълнява функциите на феромагнитна сърцевина. Полюсите на соленоида, образуван от електроните съвпадат с полюсите на магнитното поле на Земята. Поради това успоредно с ръста на слънчевата активност, расте и индукцията на магнитното поле на северното полукълбо. В южното полукълбо не е така. Въпреки че посоката на навивките на соленоида се запазва, йоните формират  магнитно поле, което е обратно на земното поле.  Това е причина за намаляване индукцията на магнитното поле в южното полукълбо.

При сближаване на йоните и електроните се образуват  атоми. В този момент грамадната енергия, с която ги е снабдило Слънцето в процеса на йонизация, се освобождава във вид на топлина.  Едновременно с това експлозивно се увеличава и налягането. Причина за това е елементарна – обема на новородени атоми  е в трилиони пъти по-голям от сумарния обем на йона и електрона.   Тези два процеса са истинската причина и за добрите, и лоши събития в историята на планетата Земя.

По изключително нагледен и доста впечатляващ начин   превръщане на заредените частици н атоми, извършващ се в мантията на Земята, продемонстрирал  Тунгуския метеорит. Разбира се, имало е експлозии и впечатляващи  зрелищни светлинни ефекти, но нито са били намерени фрагменти от гигантския метеорит, нито е направено разумно обяснение на станалото събитие. Другото не може и да бъде, защото за да се разбере логиката му, трябва да си запознат с една особеност на процеса на улавяне на заредените частици на слънчевия вятър от магнитното поле на Земята.

Както вече сме уточнили, магнитното поле на Земята улавя заредените частици и ги отправя към магнитните полюси. Обаче в този процес има една особеност. Тангенциалната съставляваща на силата на Лоренц, която е движещата неговата сила, в   района на екватора на протонния радиационен пояс е равна на нула.  Йоните продължават да се улавят, но понеже те не могат да тръгнат нито наляво, нито на дясно те се натрупват в тази зона, въртейки се покрай силовите линии на магнитното поле.  В същото време електроните, преминали през  мантията на Земята, с помощта на мълниите се пренасят в облачния слой и   се натрупват там. В някакъв момент   силата на Кулон накарва йоните, и електроните да се устремяват  едни към други.    Тяхната среща и  превръщане в атоми се извършва в йоносферата, поради което   температурата там е с хиляда градуса по-висока отколкото в намиращата се по-надолу мезосфера. Електроните, преминавайки през стратосферата, възбуждат атомите на атмосферните газове. В резултат на това се образуват «джетове», «спрайтове» и «елфи».

В   случая с Тунгуския метеорит с голяма степен на вероятност можем да твърдим, че събитията са се развивали по следния начин. В даден момент сумарния положителен заряд на йоните, натрупали се в радиационния пояс,  надхвърли критичната стойност    и те без да дочакат излизането на електроните от мантията тръгват надолу. Именно поради това срещата на йони с електрони и рекомбинация на йоните е започнала в стратосферата.  Тя се съпровождаше от ярко светене и завърши с невероятно мощна експлозия. В това няма нищо странно,  понеже топлината, отделяща се при образуване на атомите   повишава тяхната температура до 30 000К, а обемът на образуващите се атоми мигновенно става трилиони пъти по-голям от обема на пристигащите йони.  Образувалите се атоми на водорода и хелия отлетяха в космоса, а понеже масата на твърдото вещество в “метеорита“ съставлявала само 0,07 – 0,08 % от масата на пристигналите йони, става ясно, защо  Тунгуския „метеорит“ до сега не е намерен.

 

МЕХАНИЗЪМ ЗА ГЛОБАЛНОТО  ЗАТОПЛЕНЕ

  Възможно, тясната специализация, съществуваща в света на науката, не дава възможност на учения свят да обедини в една картина всички процеси,   протичащи в геосферите на Земята.   А   тя е пределно проста. Всички събития на Земята,  ставащи и в земните недра, и в атмосферата на планета, са нищо друго освен странични ефекти на един единствен процес. Това е процес за превръщане на протоните и алфа-частици, изхвърлени при експлозиите на Свърхнови, в атоми на водород и хелий и тяхното натрупване в земните недра. Но на всеки би трябвало да е   ясно, че този процес не може да продължава вечно. В даден момент, както това вече е ставало неведнъж в историята на Земята,   земната кора  ще се спука и натрупаният водород ще изхвърчи в космоса. Там, атомите му след като се превърнат в синкави кристали ще се   присъединят към несамосветеща се междузвездна мъглявина, която някога ще стане място за раждане на новото съзвездие. Това задължение са изпълнявали и продължават  да изпълняват  всичките небесни тела,  притежаващи магнитни полета.

Но, както вече сме разбрали, при деионизация на атомите се отделя огромно количество топлина.  Много пъти температурата на ядрото на планетата е достигала точката на Кюри. Магнитните свойства на ядрото са изчезвали, и синтезът на атомите мигновено е спирал. Средната температура на Земята е падала до -160С и е започвал ледников период. След изминаване на хиляди, а понякога и милиони години силовите линии на някое от локалните магнитни полета на Слънцето успявали да хванат  нашата планета в своята прегръдка. Намагнитеноста на ядрото се е възстановявала, разбира се, с друго разположение на магнитните полюси, и   цикъла на генериране и натрупване на  водорода се е възобновявал. За да се предпази ядрото, е била създадена система за негово водно охлаждане. За образуване на водата е помогнало огромното съдържание на кислород в минералите на мантията /около 50%/, и  високата химическа активност на  водорода в момент на неговото раждане, т.е. на атомарния водород.

Охладителната система на ядрото действа по  следния начин. Водата, образувала се в мантията, изпарявайки се,  акумулира топлината.   През пукнатини в дъното на океана тя постъпват във водите му и ги нагрява, а те посредством конвективен топлообмен нагряват въздуха.  Така се осъществява глобалното затопляне на климата.

Топлинното излъчване на   океана се поглъща от молекулите на Н2О и СО2  и  те го изнасят до горната граница на тропосфера. Но да върнат обратно  топлина те не могат: това не им позволяват законите на термодинамика. Те са неумолими – всички газове, поглъщайки топлината, се разширяват, а това на своя ред предизвиква понижение на тяхната температурата. В горните слоеве на тропосферата тя се понижава до  до -600С. Те все още съдържат топлина, но  могат да я  отдадат само на по-студен газ, а такъв се намира отгоре, а не отдолу.  Ако космически наблюдател погледне  нашата планета чрез инфрачервени очила, той ще остане с впечатление, че нейния радиус по-голям с 8 – 10 км. Толкова много топлина излъчва тропосферата на Земята.

Обаче количеството  топлина, която нашата планета трябва да изнесе в космоса многократно  надхвърля излъчващите възможности  на газовете. Поради това топлината трябва  да бъде пренесена по друг начин към магнитните полюси, където се намират   дупки в озоновия слой на Земята.  Преноса на топлина към полюсите се осъществява с помощта на топли  океански течения,   Ель Ниньо и глобалната атмосферна циркулация като цяло.     Благодарение на тях   влагата, изпарила се от повърхността на океана, се пренася към магнитните полюси. Там тя се кондензира, а скритата топлина на кондензация чрез дупките в озоновия слой се  излъчва в космическото пространство. В резултат на това температурата на въздуха    на горната граница на  тропосферата над полюсите е с 200С по-висока от колко над екватора.

За изнасяне на топлината от земните недра освен подводни    се използват  също така  и наземни вулкани. Ето какво е писал за тях В.И. Вернадски: «Вулканът Тамбора /1815/ изхвърли в атмосферата 1000 км3 вода, а вулканът Шивелуч на Камчатка за времето на своето съществуване – 4500 км3». Така той стига до  извод, че земните недра в действителност са пълни не с магма, а с обикновена вода.

Елементарните сметки дават възможност да разберем, че в настоящо време   в мантията на Земята всяка година прониква не по-малко от 150.109 т протони и 15.109 т изотопи на хелия. Количеството на йоните на други елементи, въпреки че е много по-малко, все пак и то се изчислява със стотици милиони тона. След като   се превърнат в атоми те  встъпват в реакции. Образувалите се съединения вулканите изнасят навън. Между другото благодарение на този процес се възстановява плодородието на почвения слой и продуктивността на океана, а водородните атоми, свързвайки се с въглерода, се превръщат в петрол  и природен газ.

 

    РАЗШИРЕНИЕ НА ЗЕМНОТО КЪЛБО

Броят на заредените частици, проникващи всяка година  в земните недра,  е огромно. То представлява единица с 40-те нули.  Но те са толкова малки, че цялото това количество би могло да се събере в бирено шише. Обаче, както вече  споменахме, в момента на превръщане на йоните   в атоми,   техния обем се стреми да стане трилиони пъти по-голям.  До какво може това да доведе? Естествено, до  разкъсване на старите пукнатини в слоевете на мантията в съпровод на дълбокофокусни земетресения.

Така  продължава до средата на 20-ия век. Изглежда, тогава мантията вече се е препълнила със сгъстени газове и те са започнали да проникват  под земната кора.  Започнало е разширение на земната кора. Обаче в резултат на множество преживени от нея Глобални катастрофи, тя също се е превърнала в мозайка от литосферните   плочи. Поради това нейното разширение също така се осъществява посредством разкъсване на старите пукнатини и надигане на краищата на тектоничните плочи. Тези дърпания и надигания ние  възприемаме като плитко фокусни земетресения.

За разширение на земното кълбо би трябвало да   ни подсети удължаване на  изминаващата година с по  една секунда, на което ние   изобщо не обръщаме   внимание.   Но дайте да опитаме  в съответствие със  закона за съхранение на момента на импулса, да пресметнем с колко сантиметра  трябвало да се удължи   еквивалентния  радиус на Земята, за да нарасне продължителността на годината с една секунда.

Оказва се, че до това намаление на скоростта на въртене е довело удължението на  еквивалентния радиус на Земята само  с 10 сантиметра. На пръв поглед това е дреболия, обаче разстоянието между континентите в резултат на това се е увеличило с цели 63 сантиметра. А сега дайте да се обърнем  назад във времето. Първата секунда към изминаваща година е била  добавена на 30.06.1972 г.  От тогава прибавянето по една секунда към изминаващата година се е извършвало   24 пъти. А това означава, че от втората половина на миналия век условния радиус на Земята е нараснал с   два и половина метра, а разстоянието между континентите се е увеличило с 16 метра.

Съществува още едно потвърждение на този процес. През 1851 г., т.е. преди 165 години е било  определено местоположението на Гринуичкия меридиан. До миналата година това място е било предмет на гордост на цялата британска съобщност.   Ако предположим, че темпа на разширение на земната кора оставал   неизменен, меридиана през това време би трябвало да се премести на изток на:

165 х 0,60 м = 99 м.

Получения резултат се потвърждава от спътникови измервания. Гринуичкия меридиан в настоящо време се намира на 100 м по-на изток. В действителност меридиана стои  на старото място в мантията на Земята, която си е запазила  скоростта на въртене, но земната кора за  изтеклото време  е изостанала от мантията със 100 м.

Потвърждение на този процес дават  географите. Те са установили, че северния магнитен полюс упорно се движи в посока на руска Арктика, а височината на Хималаи, с всяка изминала година се увеличава с по няколко милиметра. Не остават много настрани и  астрономите. Те дори много по-рано, пресмятайки и сравнявайки времената на лунните затъмнения са забелязали, че Земята забавя скоростта на своето въртене и денонощията стават по-дълги. Не зная как това е възможно, но те твърдят, че от 700 година до сега закъснението се равнява на  7 часа.

Доказателство за непрекъснато разширение на земната кора дават и земетресенията. От средата на миналия век тяхното количество се увеличи хиляди пъти, и сред тях преобладават плитко фокусни.   А защо? Вероятната причина е следната. Земната кора     изоставайки от мантията, я закача със своите издатини и генерира земетръсна  вълна.

Продължаващия и днес процес на разширение на земното кълбо е започнал преди 12 – 13 хиляди години, т.е. след последната Глобална катастрофа, известна като «Световния Потоп».  То ще продължи до следващата Глобална катастрофа. Тогава налягането на газовете, достигайки критична стойност, пак ще надигне дъното на Атлантическия океан и ще го превърне в нов континент. А защо точно Атлантическия? Защото това е най-младия океан и дебелината на неговото дъно е по-малка, отколкото при другите океани. На запад и на изток ще тръгнат цунами, с височина в няколко километра, помитайки всичко, що се изпречи пред тях.  Така ще се сбъдне     предсказанието на Едгар Кейси за това, че Атлантида пак ще се издигне на повърхността,   а  САЩ и европейските страни ще се превърнат в развалини.

Налягането на газовете обаче ще  продължи да расте. В един момент издигнато на повърхността дъно ще се спука и  Земята ще се разтърси от 10-бално земетресение. То ще разруши всичко, което е било пощадено от цунами.

Водорода, заедно с хелия, натрупвани в продължение на хилядолетия и прегрята водна пара с оглушителен рев ще излетят в космоса. Парче от земната кора, прихваната от тях, ще се превърне в ядро на нова комета. Предишното дъно на океана, превърнало се в суша, ще се свие, а неговите геосинклинали ще се превърнат в планински вериги на новия континент. Скоростта на въртене на планетата ще нарасне, и Гринуичкия меридиан ще се премести  далече  на Запад. Нивото на Световния океан, как това е станало по време на Световния Потоп, ще нарасне със 100 – 150 метра, а покрайнините на съществуващите континенти ще се   превърнат в океански шелф. Великите езера ще се съединят с Мексиканския залив, а Балтийско море с  Черно. Ще падне голям студ, който автоматично ще прерасне в Ледников период.  Но понеже процеса на синтеза на атомите няма да спре, след няколко хилядолетия ледовете пак ще се изтеглят към полюсите и представителите на новата биосфера ще заемат освободилите се места.

 

СЛЪНЧЕВА  АКТИВНОСТ И КЛИМАТЪТ НА ЗЕМЯТА

 Сега вече имаме отговор на всички неизяснени въпроси. Какво предизвиква глобалното затопляне, какъв да бъде климата на  Земята и има или няма урагани и земетресения не се определят  от слънчевите лъчи. Тези задачи изпълняват йоните и електроните на слънчевата плазма, проникващи в мантията на Земята, т.е. слънчевата активност. Само че не бива да се мисли, че Слънцето по собствена инициатива      се грижи за нас. Нищо подобно. Слънцето просто на просто е един  ретранслатор на плазма, изхвърлена в пространството при раждането на Свърхнови. Разстоянията в космоса са огромни и въпреки, че скоростта на движение на заредените частици е милиони километра в час, изминават десетки, а то и стотици хиляди години преди те да достигнат някоя звезда. През това време   температурата им пада почти  до абсолютна нула /примерно -2700С/. Температурата на слънчева повърхност е само 55000С, затова, когато магнитното поле на нашето светило улавя този  поток, той, преминавайки    чрез фотосферата я охлажда. Така се образуват черни петна. Действително, от Земята те изглеждат като петънца, но понякога техните  размери  биват такива, че в едно от тях би могло да се размести не по-малко от десетина земни кълба.

Процесите, произходящи в слънчевите недра след проникването там на заредените частици са идентични на процесите, произходящи в мантията на  Земята.  Пристигащите йони   присъединяват електрони и се превръщат в атоми. Отделящата се при този процес топлина увеличава вътрешната температура на Слънцето до милиони градуси, а налягането от трилиони атмосфери, създавано от образуващите се атоми, предизвиква изригване   на слънчевата  плазма   в междупланетното пространство. През това време новообразуваните се атоми се подлагат на  йонизация, температурата и налягането в слънчевите недра падат, и то се връща в изходно състояние.

По такъв начин, количеството на черните петна на слънчевата повърхност, тяхната големина и време на тяхното пребиваване определят както количеството  енергия, получена от Слънцето, така и то количеството от заредените частици, което ще бъде изхвърлено от него   в междупланетното пространство. Някаква част от тях  ще бъде уловена от магнитното поле на  Земята.  Липса на петна, как това е станало по време на Минимума на Маундер, довежда до малкия ледников период. Увеличение количеството на черните петна на Слънцето предизвиква  затопляне на климата.

Сега вече можем да отговорим и на въпроса, защо Слънцето няма постоянство? Всичко е много просто. По звездната класификация Слънцето е  „жълто джудже”.   Освен това слънчевата система се намира на периферията на галактиката. Поради това между Слънцето и остатъците на Свърхнови  преминават по-масивни звезди. Точно те и обират за тях лъвския пай от плазма, излъчвана от   Свръхновите. За нас остава или малко, или нищо. По принцип, понеже на днешния ден орбитите на всички звезди в нашата галактика са известни, смятам че съставяне на дългосрочната прогноза на слънчева активност и климата на Земята не е прекалено сложна задача  /по-подробно в моята книга “В преддверието на Глобалната катастрофа” София. „Камея Дизайн” 2011.

 

 КАК  ДА  ЗАБАВИМ  НАБЛИЖАВАНЕТО  НА  КРАЯ  НА СВЕТА?

 След като съм разкрил механизма на галактичните задължения на нашата планета, почувствах си длъжен  да го обнародвам в Интернет като   «Теория за управление на климата на Земята». За моето учудване никой не обърна внимание на моята публикация. Но аз продължих работата си и създадох  метод и устройство,   които биха могли да спрат приближаването на Глобалната катастрофа. Обаче опитът ми да получа патент по моята заявка  WO 2005/022552 A1 10.03.2005. PORVA, Anatoly Method and  device for utilization of solar energy  се провали.

Всички събития, случили се по-нататък, потвърждават моята теория Така разбрах, че тя може да прогнозира и бъдещето.    Но това което най-много ме порази е, че моите изводи изцяло съвпадат с предсказанията на великите пророци за неизбежността на Глобалната катастрофа.   Съгласно изчисленията на Исаак Нютон тази  катастрофа и залезът  на нашата цивилизация трябва да стане през 2060 година. Обаче действителността изглежда е готова да внесе корекция в това предсказание.

Да започнем от това, че Япония заяви за намерението си да  разкрие тайните на земетресенията. Нейният проект„Тикю Хаккен“ (в превод от японски означава «откритие на  Земята»), струващ най-малко милиард и половина долари, предвижда сондиране през морското дъно и проникване в земната мантия.  Те имат намерение да извадят от нея керн за по-нататъшни изследвания.  Рекордното сондиране предполагат да се осъществи на 600 км на югозапад от Токио. Срока на реализация на проекта е 5 години. В проекта участват също САЩ, Европейския съюз, Китай и Южна Корея.

Каквото и да правим, но трябва да признаем, че Данте Алигиери е бил абсолютно прав, когато казва, че пътят към ада е павиран с добрите намерения.   Защото вратите на ада ще се разтворят преди да   просондират последни метри от земната кора.   В крайна сметка, технически погледнато, земното кълбо не е нищо друго освен съд под налягане. Пробиване на стената на такъв съд дори в една точка предизвиква разкъсването на стената му.

Казано накратко, учените на страната на изгряващо слънце се опитват да възродят ритуала   «Камикадзе».  Благодарение на тях, глобалната катастрофа ще започне преди налягането в земните недра да достигне критичната стойност по естествен начин.   Разбира се, атрибутите на тази катастрофа ще бъдат по-скромни от предвидените според галактичната програма, но пак ще останат същите, както и при Световния Потоп. Трагедията ще започне с 10-бала земетръс и образуване на вулканичен кратер  в мястото на сондажа. През него сгъстените газове, прегрятата пара, мантийно вещество и парчета от дъното заедно с изследователския кораб ще бъдат изхвърлени извън пределите на атмосферата.   Едновременно с това цунами, “високо, колкото най-високи планини“ ще се хвърли върху континентите. Скоро след това земната кора ще се свие, нивото на океана ще се надигне  и ще започне ледниковия период. Инфраструктурата   ще бъде унищожена, всичките  атомни реактори ще ги постигне съдбата на Фокушима, а   реките и язовирите ще се напълнят с морска вода. Вероятно, този момент е имала в предвид Ванга, когато е предрекла, че водата ще стане по-скъпа от златото.  По-голяма част от населението на Земята  ще загине   в самото начало на катастрофата, но и останалите няма да бъдат за завиждане, защото ги чака ледников период.

Опити за надникване в мантията на Земята се предприемани до сега неведнъж. В Съветския Съюз, например, успяха да просондират 12 километра от земната кора. Опасност за нас този сондаж не представляваше, защото дебелината на земната кора в района на Колския полуостров е  около 50 километра.

Ако човек се опита да разбере, кое дава основание на геоложката наука да  предприема толкова рисковани експерименти, ще получи неочакван отговор. Оказва се, че те нямат никаква представа, какво има долу и какво може да се случи.  Това се разбира от обяснение, което дава  Дэймон Тигл /Daemon Teagle/ от университета на Саутгемптън във Великобритания – един из научните ръководители на проекта: ”Мантията това е двигателя на нашата планета. Процесите, не спиращи нито за  минута, карат да се движат континентите и литосферните плочи, пораждат земетресения, цунами, изригвания на вулкани”.  Колкото и странно това да прозвучи, но науката за пръв път признава, че няма представа за произхода на тази чудовищна енергия, и че те, образно казано, имат намерение да дръпнат дявола за опашката.  А това значи само едно – не бива да се предприемат никакви действия преди да разберат колко голяма е тази енергия и по какъв начин тя постъпва в мантията на Земята.

 

КАКВО НИ ЧАКА ЗАНАПРЕД

Надявам се, че вече на всички  ни е станало ясно, че възможността за изменение на съдбата на нашата цивилизация все още съществува. Трябва да започнем да улавяме част йоните преди те да са проникнали в Земята.   Един от възможните варианти е описан в моята заявка за издаване на патент на изобретение. След неговата реализация разрушителните земетресения и урагани ще спрат, а изразът «глобално затопляне» ще излезе от употреба, защото средната температура веднага ще тръгне надолу.  Разбира се за да спрем покачването на океанското ниво ще трябва полученият водород да го връщаме в космоса. За нас обаче ще остават изотопите на хелия и огромната енергия на деионизация на уловените йони.  Тя може да се превърне в 100% екологически чиста енергия. Но понеже мястото на тяхното улавяне ще бъде  Антарктида, ще има да се чудим, какво да правим с нея. Въпреки това предложеният метод дава възможност за реализация на вечната мечта за източник на екологически чиста енергия

Цялата работа е в хелия-3, а по-точно в термоядрената реакция на синтеза на  хелия с участие на дейтерия и ядрата на хелий-3. Понеже когато в реакция встъпват 1 т хелий-3 и 0,67 т дейтерий, се освобождава енергия, еквивалентна на изгарянето на 15 млн. тона нефт. Тази реакция практически радиационно  е безопасна, затова нея я смятат за основа на термоядрената енергетика на бъдещето. За да задоволят годишната потребност от енергия е  необходимо да имаме на разположение само   100 т хелий-3.

Но хелия-3 на Земята няма. Обаче лунния грунт вследствие на бомбардирането му от слънчевия вятър е натрупал някакво количество от ядрата на този изотоп.  1 тон от лунния грунт съдържа 0,01 г хелий-3. И въпреки че това количество, честно казано, е мизерно, съществуват проекти за добив и транспортиране на лунния грунт на Земята. НАСА пък разработва проект за преработване на грунта на място и доставяне на Земята на хелий-3.  За разлика от тези проекти метода предлаган от нас, позволява той да се получава на Земята, при това в неограничени количества

Трагичният вариант

Не ми се иска, но се налага  да ви предпазя от излишен оптимизъм. Историята учи, че   за да преместиш науката от нейните отъпкани пътеки, трябва   много голямо усилие.

Общо взето, на човек му е свойствен стремежа към истината, обаче в още по-голяма степен му е свойствена враждебността към инакомислещи и невъзприемане на чуждите идеи. Преди десетина години аз в писмо до   премиер  министъра на Япония Синдзо Абе предложих да се проведе експериментално улавяне на слънчевата плазма в съответствие с моята заявка на   изобретение.  Опитах се да обясня важността и необходимостта за Япония и за цялата ни цивилизация реализацията на моята идея. Опитвайки се да играя на патриотични му  чувства, аз изрично подчертах, че този проект дава възможност на Япония завинаги да се сбогува със земетресенията.

Какво да правя, не съм получил отговор на писмото, обаче след десет години отговор дойде, правда, косвен, но такъв, какъв не съм сънувал дори в нощните кошмари.   Това е  проектът Тикю Хаккен, който има намерение да унищожи нашата цивилизация.

Експеримента Тикю Хаккен трябва да бъде спрян колкото се може по-рано, а отпуснатите средства да се използват за решаване на главната задача – как да се спре наближаването на Края на Света.   В връзка с това искам пак да се обърна   към Премиер-министр на Япония и към здравия разум на участниците в проекта.

Уважаеми г-н Премиер Министър, уважаеми участници в проекта JAMSTEC!

Радио въглеродните измервания са показали, че през последните 40 хиляди години на Земята е имало няколко ледникови периода. Последния е бил приблизително преди 10 400 години. Мантията на Земята е препълнена със сгъстени газове.Налягането в нея се изчислява с трилиони атмосфери.  От средата на миналия век сгъстени газове вече проникват под земната кора. Върви разширение на кората в съпровод на множество земетресения.  До Глобална катастрофа със спукване на земната кора и започване на пореден ледников период остават броени години.  Обаче, ако вие започнете сондиране до мантията на Земята, само ще приближите началото на Глобалната катастрофа, която ще унищожи всичко, създадено от нашата цивилизация. Ето защо експеримент по проникване в мантията на Земята трябва да бъде спрян.

Да се забави наближаването на Глобалната катастрофа  е възможно, но  само по един начин – чрез улавяне на йоните  на слънчевата плазма.    Предлагам да създадем устройство за тяхното улавяне и да пристъпим към неговото внедряване.

 

 НЕРАЗГАДАНИТЕ ТАЙНИ НА  ОЗОНОВИЯ СЛОЙ НА ЗЕМЯТА

 

КАК ДА ИЗБЕГНЕМ АНОМАЛНИТЕ ЖЕГИ

 

            В последните десетилетия   в различни кътчета на нашата планета все по-често върху хората се стоварва страшна жега. Това, че от нея в Индия и Пакистан загиват стотици хора е   обяснимо. Обаче това, че същата беда се случва и при жителите на средните ширини, би трябвало да накара учения свят да опитат да открият причината. Разбира се, те веднага са я открили – за всичко са виновни парниковите газове.

Изглежда те не знаят, че причината за тази аномалия се намира  буквално над техните глави. Това са възникващите в озоновия слой на Земята   места с аномално ниско съдържание на озон. Чрез тях на земната повърхност се стоварва по-голямо от обикновено количество и светлинна и ултравиолетова енергия.

Нас  вече повече от 20 години ни убеждават, че постигнато вече спиране на производството и употребата на фреони  окончателно ще доведе до възстановяване на озоновия слой /ОС/ и затваряне на озоновата дупка в Антарктида.  И ние продължаваме търпеливо да чакаме изпълнение на обещанията, въпреки че през това време общото съдържание на озона намалява с 25%. Освен това се стараем да не обръщаме внимание на болестите, предизвикани от ръста на ултравиолетовата радиация на Слънцето.

Съдейки по всичко, скъпоструващата компания за възстановяване на   ОС посредством забраната за производство и употреба на фреони е нищо друго, освен лъжа и измама.  Какъв извод можем да направим? Само един –за съвременната наука процесите на образуване и разрушаване на ОС е дълбока тайна. Именно поради това всички мероприятия, предприемани до сега за неговото възстановяване, не са дали очаквания резултат. Следователно, ако борбата с фреоните няма да спре, ще ни се наложи да свикваме и с аномалните жеги, и с повишаване на УВ радиация. Затова сега ще опитаме да изясним какво в действителност е необходимо да се направи за възстановяване на ОС и за премахване на аномалните жеги.

 

 

 

КАКВО ЗНАЕ И КАКВО НЕ ЗНАЕ СЪВРЕМЕННАТА НАУКА ЗА ОС

 

            При   първите експерименти с искрови изпразвания е било отбелязано появяването на някаква странна миризма. Учените, без много да мислят решават, че така мирише електричеството. И чак в средата на по миналия век е било  установено, че така мирише газ, който образуват електричните искри, и го наричат „озон“.  Скоро след това е било установено, че озонът се състои от три кислородни атома, поради което той е по-тежък от въздуха. По-късно са разбрали, че озона, за разлика от всичките останали атмосферни газове, не е безцветен. Той притежава доста интензивен  син цвят.

В ниските слоеве на атмосферата озона се образува при мълнии. Това се разбира, благодарение на неговата миризма, а благодарение на същата тази миризма се разбира колко бързо той изчезва.  Обаче до ден днешен не ясно, защо в отличие от Н2О и СО2, той не се разпределя равномерно във въздуха и защо основното му количество е концентрирано в слоя между 20 и 50 км.

Смята се, че общото количество озон в земната атмосфера е 3.1012kg, което   представлява нищожна част от теглото на атмосферата. Ако приведем целия озон към нормалните условия: налягане 1013 мбар и температура 00С, земното кълбо ще обкръжава син  пласт с дебелина 3 мм.  Ако съща процедура повторим със сухия въздух, то ще получим пласт с дебелина 8 км. Обаче тази нищожна на пръв поглед прослойка в хилядакилометровата атмосфера изпълнява ролята на радиационен щит. Тя поглъща биологически активната ултравиолетова част от слънчевата радиация. Това е това излъчване, което поглъщайки се от нуклеинови киселини, предизвиква ракови заболявания на кожата и катаракта на очите.

Плътността на ОС в чест на английския учен Г.М. Добсън, който много е направил за решаване на проблема с измерване на атмосферния озон, измерват с  единиците на Добсън (еД). Тази единица представлява приведената към нормални условия дебелина на озоновия слой умножена на 100.

Всичко, което е известно на съвременната наука за ОС е било  измислено от американски учен С. Чепмен през 1930 г. и от тогава не е претърпяло изменения. В кратко изложение неговата теория изглежда по следния начин.   „Озона се образува в стратосферата от кислород под  въздействие на късовълново излъчване на Слънцето“.

Доста по-късно с напредъка на техника за високото напрежение са разбрали, че за извършване на фотоионизация на газовете,  дължината на вълната на излъчване не трябва да бъде по-голямо от 100 нм. Но, странна работа, специалистите по Физика на атмосферата би трябвало да знаят, че такова излъчване до стратосферата не достига. То изцяло се поглъща в йоносферата.Там атомарния кислород поглъща  опасните за всичко, що е живо  фотоните на гама, рентгеновите и на йонизиращата част от слънчеви лъчи.   Но никой не казва, че и Чепмен, и другите учени след него грешат. А истината изглежда по следния начин – озон   в стратосферата не може да  се образува. 

И така трябва да  признаем, че на съвременната наука са известни само факта за съществуването на ОС, способността на озона да елиминира част от УВ излъчване на Слънцето и данни за изтъняване на ОС.  Всичко останало за съвременната наука е Terra incognita. Това значи, че трябва да започнем с разкриване на тайна за произхода на ОС.

КАК  СЕ  СЪЗДАВА  ОЗОНОВИЯ  СЛОЙ НА  ЗЕМЯТА

 

            Няма да бъде излишно да повторим старата истина, че Създателят на този свят е бил предвидел всичко за неговото   безупречно функциониране. Ние е трябвало само да разберем това, за да не разваляме създаденото. Но изглежда ние не можем да живеем по друг начин.  Тъжния пример за това е озоновия слой на Земята.

ОС се създава със съвместни усилия на четири участника. Това са магнитното поле на Земята, заредените частици на слънчевия вятър, кислород и вода. При липсата на дори един от участниците, процесът незабавно спира.

Първи по степен на важност участник на този процес е магнитно поле на Земята.     Втория можем смело да наречем слънчевия вятър, непрекъснато одухващ магнитни полюси на нашата планета, третия е кислород и четвъртия е вода.  По принцип, мислим, че знаем всичко за всеки от тази четворка, но за да разберем как действа техния ансамбъл, трябва да припомним някои подробности още веднъж.

 Магнитно поле на Земята /МП/

            Магнитния дипол се намира дълбоко в земните недра. Поради това неговите силови линии, излизайки от един и преди да влязат в другия полюс, пресичат огромни площи от земната повърхност.   В принцип тези места са известни на всеки. В Северното полукълбо това е зоната на Северното сияние, а в южното – огромна дупка в ОС. Това, което не всеки знае е, че покрай южния МП също възниква сияние, а северния МП също се намира в средата на озонова дупка.

Както това  подробно е обяснено в статия “Улавяне на заредените частици на слънчевия вятър“, магнитно поле на Земята улавя заредените частици и ги изпраща към  МП по винтови спирали покрай силовите линии на полето. Електроните се насочват към северния, а протоните  към южния МП.  Скоростта на движение на протоните е 1 – 2 млн. км/час,  а на електроните – десет пъти по-голяма. В районите на МП силовите линии стават отвесни,  и от този момент положението се променя. И йоните, и електроните започват да се движат едни към други. Така те попадат под въздействие на невероятно огромна сила на взаимно притегляне на частици с разноименни заряди, при това нарастваща обратно пропорционално на разстоянието между тях .

 

Кислород

            Притеснявам се да пиша за кислорода. Нали всеки от нас го е изучавал в училището и възможно дори да е получавал шестици. Но се налага. Както   е казвали в древността:  „Обичам Платон, но истината ми е по-скъпа”.

Оказва се, че този елемент притежава няколко уникални свойства, известни само на тесни специалисти. Първо, кислорода е парамагнитен, а това значи, че той способен да се притегля към МП. Именно с магнитните си свойства кислорода се отличава от всички други газообразни елементи.  Освен това кислорода притежава  най-ниския потенциал на йонизация, а йонизираните му атоми   се свързват и   образуват  озон.

Озонът пък е още по-уникален. Първо, той е диамагнитен. Озонът не се привлича към МП, той се отблъсква от него. Не стига това, та той още е и непрозрачен за магнитните силови линии, все едно, че е направен от желязо. За тях озонът   е като стена и силовите линии   винаги се стараят да го изблъскат вън от магнитното поле.

И втората важна особеност. Както вече знаем всички атмосферни газове са прозрачни. Изключение на това правило само едно – озон. Той е син на цвят.  Благодарение на синьо оцветяване, ОС, като огромно огледало отразява слънчеви лъчи, предпазвайки земната повърхност от прегряване. Огледалното отражение на слънчевите лъчи от атмосферата не само е наблюдавал, но дори и е нарисувал  съветския  космонавт Леонов А.А. в 1965 г.  Королев С.П., конструктор на ракетно-космически системи, познавайки неговата склонност към рисуването, го е посъветвал  да вземе със себе си в полета цветни моливи

На външната граница на атмосферата постъпва 1,38 kW/кв.м слънчева енергия. Посредством измервания е било установено, че на екватора до квадратен метър на земната повърхност достига около 1 kW.  При придвижване към полюсите ъгъла на падане на слънчевите лъчи расте и количеството на отразената слънчева светлина се увеличава.   В нашите средни широчини ОС позволява до квадратния метър на земната повърхност да достигнат около  300 W. Съответно се намалява и средната температура, за да слезе в района на полюса под нулата.

С това мисля, че ще се съгласи всеки,  след като разгледа дадените по-долу графици.

 

 

  Спектър   на елиминиране на слънчевата енергия от ОС

1. Слънчева радиация на външната граница на атмосферата.

2. Слънчева радиация на  морското ниво в тропиците.

3. Слънчева радиация на широчина 400

4. Слънчева радиация на широчина 600

5. Излъчване на абсолютно черно тяло при 5900К.

 

Тези графици показват как отслабва енергията на слънчевите лъчи, достигаща земното ниво, от екватора до полюса. Също така е показан прозореца на прозрачността на атмосферата за видимата светлина    0,39 – 0,76 мкм, области на селективното поглъщане на енергия на ултравиолетови лъчи от озона 0,01 – 0,39 мкм и поглъщане на инфрачервената енергия 0,76 – 3000 мкм  от други атмосферни газове.

В отличие от Земята, на Юпитер, който не притежава ОС, температурата на   полюса само с няколко градуса е по-ниска от екватора.

Тайните пътища на водата

            Това, че растенията в процеса на фотосинтезата поглъщат вода заедно с СО2 и отделят кислород го знаят  дори и децата.   Но малко са тези, които знаят, че заедно с кислорода от порите на листата излиза огромен,   поток на изпарила се вода.  Например,  от 1 хектар житни култури за вегетационния период се отделя около 2 млн. кг вода, а от 1 хектар зеле дори 8 млн. кг. Този процес се нарича транспирация и  специалистите отдавна се опитват да обяснят това явно изразено несъответствие.

А причината колкото е сложна за разгадаване, толкова е и елементарна. Ако си спомним, че нашата планета за изпълняване на галактичното си задължение на всяка цена трябва да запази магнитни свойства на ядрото си, всичко става пределно ясно.  Трябва, първо, да се намали количеството енергия, постъпваща от Слънцето, второ, да се осигури възможност на топлината, произведената в земните недра, да се върне в космоса.  Тези задачи могат да се решат само с помощ на ОС, а за неговото създаване трябва произведения кислород непрекъснато да се пренася към МП. За решаването на тази задача е бил създаден растителния свят. Първо, той произвежда кислород, а посредством транспирация на влагата,  може да го вдигне чак до края на тропосферата.

Но разтворимостта на кислорода във водата е незначителна, точно заради това растенията са длъжни  да изпаряват толкова  огромни количества вода. За наш късмет, водата като универсален разтворител изнася до горната граница на тропосферата и други газове, образуващите се до земната повърхност  В това число са и тези,   които поради голямото им специфично тегло,   не биха могли по друг начин да се откъснат от земята. Сред тях са фреони, хлор и серни оксиди,

При издигане температурата на газовете пада, но парамагнитните свойства на кислорода се засилват. При това до такава степен, че по някое време той става основна движеща сила, увличаща водната пара с разтворените в нея газове към МП.   Благодарение на този процес, газовия състав на тропосферата остава постоянен в целия си обем, а ние получаваме възможността да живеем и да дишаме сравнително чист въздух. Или поне там, където има зелени растения.

 

РАЖДАНЕ НА  ОЗОНОВИЯ СЛОЙ

 

В районите на магнитните полюси, потоците на водната пара с разтворените в тях кислород и други газове се пресичат с потоците на заредените частици.

В района на северния МП вследствие на сблъсъци с електроните, движещи се с космическа скорост, се извършва дисоциация на молекули на кислорода, йонизация на атоми   и образуването на озон.   В този момент се извършва най-важния за  ОС процес. Поради диамагнитните си свойства молекулите на озона от момента на образуване започват да се отблъскват от МП. Освен това, понеже озонът е 1,5 пъти по-тежък от кислорода, той се опитва да тръгне надолу. Но нищо не излиза от това.  За силовите линии на магнитно поле на Земята   диамагнитния озон е чуждо непрозрачно вещество и те се стремят да го изтласкат вън от полето.  Какво става нататък вече знаем.  Магнитно  поле на Земята успява само да освободи от озона пространството покрай МП и да   изпрати озона в стратосферата на ниски височини.  Водата, пристигаща тук заедно с кислорода, се кондензира и пада надолу във вид на сняг. Топлината на кондензация през дупката в озоновия слой заминава в космоса.

Така се формира ОС в северното полукълбо и в него  относително малка озоновата дупка. Общото съдържание на озон в около полюсното пространство достига     600 дЕ. За разлика от полюса количество на озон в тропическа зона е много по-малко   около 260 – 270 дЕ.   Въпреки това, науката продължава да твърди, че озона се образува в тропиците, където слънчевата радиация е най-силна, и от там се пренася, не ясно как, във високите широчини. И някои все още вярват на това!

Картината в района на южния МП е доста по-различна. Там също се извършва ударна дисоциация на молекули, йонизация на кислородни атоми и образуване на озон.  Разлика създава характера на пристигащите тук частици. Фактически протоните не са нищо друго освен ядра на водородни атоми, а α-частиците са ядра на хелия. Те присъединяват електроните, освободили се при йонизацията на кислорода и се превръщат в атоми. Хелият изхвърчава в космоса, а атомарния водород встъпва в реакция с озона, образувайки вода.  Молекулите озон, оцелели при тази вакханалия, се отблъсват от МП, а   силови линии на полето издигат ги в стратосферата. Така се формира ОС на южното полукълбо и огромната дупка около южния МП. Образувалата се вода и водата доведена до тук от кислорода се кондензират.   В Антарктида в резултат на това за една година се образуват от 1250 до 2500 куб. км. валежи. Топлината, освободила се при кондензация чрез озоновата дупка   се излъчва в космоса.

Тази специфика проявява себе си и в крайния резултат.   Антарктида е по-бедна  на кислород, а южното полукълбо е по-бедно на озон. Ако в него общото съдържание на озон се оценява  в 292,1 еД, то в северното полукълбо, въпреки че там попада в атмосферата много повече озоноразрушаващи вещества, то е равно на   301,6 еД.

А каква е съдбата на газовете доведени до тук от водната пара? Огромна работа по изследванe на образуване и динамика на развитиe на  Антарктичната дупка в ОС е проведена от американските учени. Те не са знаели, че озоновата дупка  около южния МП съществува от десетки хиляди, а възможно и от милиони години. За тях било е тайна, че човешката дейност не оказва никакво влияние на нейните размери и че тях ги определя само слънчевата активност. Въпреки това  с помощта на апаратура, инсталирана на станцията Мак Мердо и в специални самолети, извършващи полети над Антарктида  през периода 1985 – 1987 г учените се   опитвали да докажат влиянието на фреоните върху образуването на озоновата дупка. С тази цел  се  измерваха не само съдържанието на озона, но и на други газове.  В атмосферния въздух са били открити Н2О,  ClO, OClO, ClONO2, HCl, BrO, HF, NO, NO2, HNO3, NO4, CH4, CCl4, CH4CCl и фреони 11 и 12.  Тези резултати са помогнали на  американските учени цялата вина за възникването на озоновата дупка да възложат на фреоните. Но на нас  те ни помагат да разберем,   че     унищожаването на ОС започва в момент на раждането на озона.

 

КОИ СА ДРУГИТЕ ВРАГОВЕ НА ОЗОНОВИЯ СЛОЙ НА ЗЕМЯТА

 

Както вече разбрахме, ОС представлява прост и изключително надежден механизъм. Без да спрат дори на мигновение работят конвейери, доставящи към МП кислород. От там образувалия се озон непрекъснато постъпва в стратосферата на  ниски широчини. Поглъщайки ултравиолетовата радиация на Слънцето, молекулите на озона се разпадат и освобождават енергия, получена от заредените частици. В този момент се извършва своеобразна сепарация: образувалите се кислородните молекули които са по-тежки от азот се спускат в тропосферата, а атомарния кислород излита в йоносферата.

В продължение на стотици милиони години  ОС изпълняваше своите функции. Той защищаваше живота на Земята от опасното излъчване на Слънцето и  осигуряваше  оптимален топлинен режим на планетата. Естественият враг на ОС е само един. Това е водорода, непрекъснато образуващ се в мантията на Земята. Понеже  е  най-лекия елемент във вселената, той използва дори и най-малката пукнатина в мантията и земната кора за да се измъкне от земните недра, а след това да развие втора космическа скорост и да напусне завинаги родната планета.  Преминавайки, като мълния, през ОС, той разрушава молекулите на озона и по този начин създава аномалии в него  .

Обаче  с настъпване на ерата на огъня и парата, ситуацията се променя. Конвейерите, доставящи към МП кислород, започват да докарват там все повече газообразни вещества,   произведени от нашата машина цивилизация. За тяхната неутрализация се налага да се изразходва озон и в резултат на това, все по-малко озон започва да постъпва в ниските ширини.   В резултат на това, започвайки от средата на миналият век, приведената плътност на ОС е намаляла от четири на три милиметра.

Причината за това става ясна, ако си спомним какво се изменило тогава в света.  Точно тогава започват масовите изпитания на ядрените оръжия, пускането на ракети в космоса и полетите на самолети в стратосферата. Те започват да доставят направо в ОС азотен окис – NО. В природата този окис не съществува. Той е продукт на нашата цивилизация, защото се образува вследствие на термичната йонизация на азота и кислорода, т.е. в пещите на заводите и електростанциите и в камерите за горене на двигателите. Голямо количество от този окис се образува при взривовете, особено ядрените и термоядрените, защото освен термическа йонизация, молекулите на азота и кислорода се йонизират с целия спектър на радиоактивното излъчване.  Идеално средство за унищожаване на ОС прави  NО  едно неговото специфично свойство – скоростта на окисления при него е обратно пропорционална на температурата (Т–1)

 

Константа   на скоростта на окисляване NО

      Т0С Парциално налягане на кислорода кг/см2
0,02 0,05 0,10 0,15 0,20
       30 0,8 2,1 4,3 6,4 8,6
         0 1,4 3,4 6,9 10,3 13,8
      -30 1,8 4,5 9,0 13,5 18,0

 

В стратосферата, където температурата е дори по-низка от -500С, NO попада в идеални за него условия. Той веднага встъпва в реакция с озона, образувайки диоксид на азота  – NO2.    NO + O3 = NO2 + O2.

Ето така се създават в ОС места с ниско съдържание на озон, през които на земята пада допълнително количество слънчева радиация.

Причината за това,  че през последните десетилетия този процес се е ускорил,   е огромният ръст на полетите на пътническите самолети. Те летят на края на тропосферата, а изгорелите газове се отправят директно в ОС.

КАКВО ДА СЕ НАПРАВИ?

               Предполагам, че на всички вече е ясно, каква мечешка услуга ни е оказала фреоновата теория за разрушаването на ОС. Защото, докато целия свят продължава да се бори с фреоните останали замърсители необезпокоявани от никой продължават разрушение ОС. И колкото и да е странно, но създатели на тази теория не се предават. Неотдавна беше публикувано ново обещание: ОС ще се възстанови към 2050 г, ако всичките 196 страни – участници в Протокола, изпълняват поетите си ангажименти.

И какво да се прави? Точно по такъв начин е излязъл от положение и Насредин ходжа, когато са го поканили при умиращ болен човек. Той е заявил, че ще го излекува, ако никой от присъстващите не мисли за   маймуна.

Естествено болният умира, но само затова, както се признали опечалените роднини, пред мисленият поглед на всеки присъстващ е правела гримаси  маймуна.

С една дума, науката ни предлага единственото решение – да не мислим за влошаващото се състояние на ОС и той ще се възстанови.

Но тази цел може да се достигне и по друг начин. За непрекъснатото генериране на озон, може да се използва устройството за мълниезащита на електрическите мрежи, както е описано в моя сайт. Освен това е необходимо, всички, които изхвърлят в атмосферата на Земята замърсяващи вещества, задължително да използват генератори на озон. При това, количеството на произведеният  озон трябва да съответства на количеството унищожен.    Може например на корпусите на летателните апарати да се  монтират корониращи електроди и да им бъде подавано високо напрежение. Разхода на енергия за йонизация на въздуха е незначителен, но всяка молекула от образувалия се озон, магнитните силови линии ще   издигат в ОС.

С една дума – могат да се търсят и други пътища,   само не трябва да сечем клона, на който  седим, занимавайки се с борба с фреоните, както правихме до сега.

Друг избор няма.

 

 

 

 

 

  ЕКОЛОГИЧНОСТ НА ЕНЕРГЕТИКАТА

Изглежда средствата за масова информация са успели да убедят всички, че най-чистата  в екологично отношение е  енергията, произведена от ветрогенераторите. Но, дайте, да попитаме себе си. Какво всъщност представлява вятъра? Първият, който  се  замисля върху това е  съвременник   на Исаак Нютон Брайтън Д. Хедли. Той установява наличие в екваториалната тропическа атмосфера от двете страни на екватора 300 с.ш. и ю.ш. две циркулационни клетки, които съвсем  основателно носят неговото име – клетките на Хадлей. Той е бил първият, който разбра, че вятъра не е хаотично движение на въздуха, както се е мислело до тогава. В действителност нагретите в тропиците   въздушни маси  издигат изпарилата се влага   в тропосфера. След падане на дъждовете въздушните маси под формата на вятър се връщат в тропиците. Хедли е грешил само за едно. Той е смятал, че   енергията  за този процес осигурява Слънцето, но в едно е бил прав – въздухът на северното и южното полукълбо не се смесва.

На пръв поглед нещата са елементарни – вятър духа, дъжд вали, но когато учените се задълбочили в процесите на изпарение – кондензацията, те се сблъскват с парадокс. Оказва се, че количеството вода,  изпарила се  от повърхността на океана за една година е 2,5 пъти  по-голямо от количеството  вода, изпарила се от повърхността на континентите. Обаче отношението на количеството валежи над океана и сушата е само 1,5. Къде се  губи останалата вода?

Никъде тя не се губи. Тя пада като сняг покрай магнитни полюси /МП/ на Земята. Ние отдавна трябваше да се свикнем с мисълта, че осигуряването на човечеството с валежи за нашата планета изобщо не е приоритет. Целта и на топлинното излъчване на атмосферни газове, и на глобалната атмосферна циркулация, и на топлите течения в океана е една и съща. Това е изнасянето на топлина, образувала се в мантията на Земята, в космоса. / по подробно  в статия «Как да се забави приближаването на Края на Света»./ Фактически влажния въздух   пренася към МП на Земята   топлината. Там тя  освобождава се при кондензацията на влагата и през намиращите се там дупките в озоновия слой се изнася в космоса. Сухият въздух, станал по-тежък,  слиза до земната повърхност и се връща обратно.

По-рано връщащите се въздушни маси са имали традиционни пътища – долини и речни корита. В настоящо време повечето от тях са застроени с мегаполиси и на въздуха му се налага да търси обходни пътища. Разбира се, скоростта на вятъра поради това расте.  Енергетиците след като пресметнали енергетичния потенциал на вятъра –   примерно 1200 ТВт,  решават, че епохата на ТЕЦ-ове е заминала безвъзвратно. От сега нататък  проблемите и на екологията, и на енергетиката ще решават вятърните генератори.  САЩ,  например, планират да увеличат мощността на ветрогенераторите  до 120 ГВт, а по данни на Global Wind Energy Council общата сума на инвестиции във вятърна енергетика към 2020 година ще  състави 149,4 млрд. евро.

И никой, изглежда, не се е замислил над същността на този процес. В природата няма безплатна енергия и липсват излишни неща. Всяко нещо  си има свое място и при всяко нарушаване се стреми да  възстанови нарушения баланс. Отнемайки енергията от въздушния поток за да я превърнем в  електроенергия,  ние влошаваме пренасянето на влагата във вътрешността на континентите и в крайна сметка, пречим на изнасяне  на топлината в космическото пространство. Изпарението особено  в обстановка на глобалното затопляне, непрекъснато ще расте. Обаче  на въздуха, за да пренесе влагата към полюсите и да излъчи излишната топлина във космоса, няма да му стигнат сили.    Кондензацията с освобождаване на топлинната енергия ще се извършва в по-низките широчини. Това значи, че в едни места ще има урагани и наводнения, а в други ще свирепства суша. На дневен ред ще дойде проблема с недостига на питейна вода, и хората ще бъдат принудени да опресняват морска. Мощността на ветрогенераторите ще се окаже  недостатъчна и ще се наложи пак да се пускат в действие ТЕЦ и АЕЦ.  А   перспективата изглежда още по-мрачна, защото главната опасност, която ще ни донесе затоплянето на климата на Земята, е повишаване на температурата на ядрото. В резултат на това ще продължи намаляване на  индукцията   на магнитното поле   и отслабване на магнитния щит над планетата. Това, на свой ред, ще доведе до намаляване плътността на озоновия слой и до по нататъшния ръст на глобалното затопляне на климата на Земята.

Има ли изход от това положени? Разбира се, има. Трябва да се преразгледа целесъобразността за инсталирането на ветрогенератори, особено покрай северните очертания на континентите. Необходимата енергия при това екологически   значително по-чиста  могат да  генерират въглищните ТЕЦ. Обаче не традиционни, а екологизирани по аналогия с моя патент  на изобретение: «Устройство за разделяне на газови смеси» № 50379 МПК В 04 В 5/08 с приоритет от 24.09.1991 г. Целта на това изобретение е пълно улавяне на димните газове чрез тяхното разделяне на отделни съставки. Така топлоцентралите ще произвеждат наистина екологически чиста енергия, но което е още по-важно то ще даде възможност да увеличим  съдържанието на СО2 в приземния слой. А това, на свой ред, кардинално ще подобри живота на хората.

Съдейки по публикациите в СМИ,   привържениците на «Зелената енергия» са забравили, че животът на Земята съществува само благодарение на способността на растенията да превръщат  водата и СО2, т.е. минерали, в храната. В настояще време съдържанието на СО2 във въздуха е 0,04 %, обаче в момента на възникване на живот неговото съдържание е било най-малко 200 пъти по-голямо. Паметта за това  са запазили клетките на нашия организъм. В тях се съдържа   6,5 %  СО2. Трябва да разберем – изчезне ли СОот въздуха, ще изчезне и живота на Земята. В настоящо време поради недостига на СО2 във въздуха расте количеството на заболяванията и горските пожари, а  към общата площ на пустините всяка година се прибавя територия, равна на Швейцария. Да се подобри състоянието на здравето на хората и да се намали ръста на пустините може само по един начин – да се повиши съдържанието на   СО2 в приземния въздух. Така ние ще дадем възможност на растенията да усвояват максималното възможно количество от СО2, произвеждан от нашата  цивилизация.

По надолу е приведено описание на идейния проект за екологизация на един блок на ТЕЦ, изгарящ въглища