ВЪВЕДЕНИЕ

КРАТКА ГЕОЛОЖКА ИСТОРИЯ НА ЗЕМЯТА

 „Няма чудеса, има само непознаване на законите на природата“

Св.Августин

            Запознавайки се с по-долуизложените факти всеки ще може да се убеди, че представите на науката за глобалните процеси нямат нищо общо с действителността. За да не съм голословен, нека да приведа само един пример. Става дума за Озоновата дупка над Антарктика, която вече от 30 години насам корифеите на науката ни обещават да я затворят. Те даже и не подозират, че полярните дупки в озоновия слой съществуват винаги. Те са предназначени за извеждане на топлината, произвеждана в земните недра, в Космоса. Ако някой, да не дава Господ, успее да измами природата и по някакъв начин да затвори тези дупки, то нашата планета ще се превърне в копие на Венера, т.е. в изгорена пустиня с температура на въздуха около двеста градуса.

За да разберем логиката на природните катастрофи, затоплянето на климата и повишаването на нивото на океана, трябва да проумеем, че нашата планета е част от галактиката и поради това трябва да изпълнява определени задължения. Едва тогава ще ни стане ясно, защо:

1. Геоложката история на Земята представлява последователност от цикли. Всеки от тях започва с ледников период, последван от затопляне на климата. Съответно всеки от тях завършва с глобална катастрофа, по време на която океанското дъно се превръща в нов континент, а съществуващите континенти – в океанско дъно.

2. Животът в края на всеки цикъл загива, но някои индивиди успяват да се спасят и да се изкачат на следващото стъпало на безкрайната стълба на еволюцията.

3. До края на настоящия цикъл, т.е. до поредната глобална катастрофа, са останали броени години. Нейните признаци – затоплянето на климата, повишаване нивото на океана и ръст количеството на природни катастрофи.

4. Дейността на човека не може да повлияе на затоплянето на климата. Произведената от нас енергия представлява едва 0.1% от общата енергия на планетата.

В светлината на тези истини, миналото на Земята изглежда по следния начин. Първият период след сътворението на света е продължил около един-два милиарда години. Около Слънцето се е въртяло мъртво, лишено от вода и атмосфера, небесно тяло, чиято повърхност е била непрекъснато бомбардирана от йоните и електроните на слънчевия вятър. Изгревите и залезите са се редували едва ли не два пъти по-често от сега, защото радиусът на младата планета по онова време е бил над хиляда километра по-малък.

Положението се е променило изведнъж, когато температурата на ядрото на планетата е паднала под точката на Кюри, а на Слънцето е възникнало толкова мощно локално магнитно поле, че неговите силови линии са задминали пределите на земната орбита. Земното ядро се е намагнетизирало и нашата планета е започнала да изпълнява своите галактически задължения – да улавя протоните и електроните от слънчевия вятър, да ги превръща във водородни атоми и да натрупва водород в недрата си. Тъй като обемът на водородния атом е 3.1012 пъти по-голям от сумарния обем на протона и електрона,  налягането в земната мантия е започнало стремително да расте .  Съответно започва и разширяване на земното кълбо, съпроводено от земетресения.  Топлината, която се е отделяла при образуването на атоми, е затоплила недрата на планетата и са възникнали първите вулкани. Това е продължило до момента, когато температурата на земното ядро е достигнала точката на Кюри и ядрото пак е загубило магнитните си свойства. Ледовете отново са сковали Земята. Милиони години по-лъсно магнитното поле пак се е възстановило, естествено, с различно от днешното разположение на полюсите. Ледовете са се стопили и отново е започнало затопляне.

При изчезването на полето ледниковите периоди са продължавали десетки, а понякога даже и стотици милиони години. Когато Слънцето, най-накрая, е успявало да попадне в нашата планета с насочен изстрел на плазма, магнитното поле на Земята се е възстановявало, но вече с друго разположение на полюсите. Магнитните полюси са скачали като зайци по повърхността на планетата, понякога оказвайки се в най-неочаквани места. За това говорят остатъците от тропична растителност в Антарктида и следите от заледяване в пустинята Сахара и в Индия. Съдейки по всичко, понеже полюсите на студа са тясно свързани с магнитните полюси, през някой от предните цикли магнитните полюси са се намирали даже в близост до екватора. Ако пък ядрото е запазвало магнитните си свойства, на което полага начало Триас, то магнитните полюси са оставали на местата си, а ледовете са владеели планетата само в течение на няколко хилядолетия.

Организатор на промените на планетата е магнитното поле на Земята, а главен изпълнител – атомарният водород. Причина за това е високата химична активност на атомарния водород. Продължителността на живот на водородния атом е едва половин секунда. След това той се превръща в неутрална молекула, но даже и за този кратък период атомите успяват да встъпят в множество реакции. Реакцията на водорода с въглерода е довела до образуването на нефт и газ, а с кислорода, чието съдържание в земната кора е 47%, – до образуването на вода.

При изпаряването си водата е акумулирала топлина и заедно с вулканичните газове я е изнасяла на повърхността на Земята. При кондензация освободилата се топлина се е излъчвала в Космоса. По този начин е била създадена действащата и до ден днешен система на охлаждане на земното ядро.

Благодарение на топлината и водата, които се изнасят от земните недра, в края на всеки цикъл са се създавали приемливи условия за живот, като те са били най-добри именно в края на циклите. Нека да си спомним края на Юрския период. Климатът тогава е бил толкова топъл, че динозаврите сигурно са си мислили, че Господ е чул молитвите им и е решил да им създаде Рай на Земята. Затова те смело са тръгнали на север, като са стигнали чак до територията на днешна Канада. А случилата се след това катастрофа е била за тях като гръм от ясно небе.

Динозаврите всъщност не са имали право да се обиждат на внезапността на трагичния край, отнел живота им. Имало е няколко сигнала, на които те просто не са обърнали внимание. Те са се зарадвали на затоплянето на климата на планетата като деца, но никой не е обърнал внимание на забавенето на въртене на Земята, отслабването на магнитното поле на планетата и нарастването на количеството природни катастрофи. Второто предупреждение им е било дадено от газовете, натрупани в земните недра. В един момент те са издигнали океанското дъно и са се стоварили върху сушата тонове вода. Третият звънец е бил, когато газовете са разкъсали земната обвивка и със страшен грохот са изригнали в космоса. Този грохот е можело да бъде чут от всичко живо, но вече е било прекалено късно да се предприемат каквито и да е било мерки. Съумели да се спасят само тези, които са се научили да живеят във вода и са отплавали навреме към тропиците. Това са били змиите, крокодилите и костенурките. Останалите не са имали никакви шансове да оцелеят и по една друга причина. Динозаврите са се размножавали чрез снасяне на яйца, както и досега правят крокодилите и костенурките. Но те не са ги люпили, затова  за да се появи на бял свят потомството им, температурата на въздуха е трябвало да бъде над 30-350С, а започналият ледников период я е снизил до нула градуса. Затова динозаврите като студенокръвни животни при настъпилото захлаждане просто са заспали за да не се събудят никога. Спускането на сушата заедно с телата им на дъното на океана се е превърнало в своеобразно погребение. Там меките части на телата им са били изядени от бактерии, а непрекъснато утаяващите се варовици са вградили скелетите им в своите пластове. При някоя от следващите глобални катастрофи, образувалите се на дъното минерали са се появили на повърхността заедно със скелетите на динозаври и са дали възможност на учените да говорят за възможната им гибел от астероид.

Веществото от земната мантия, което се изнася всяка година от вулканите, е създало още една обвивка – земната кора. Тъй като вулканите всяка година изнасят от земните недра и вода, образувана в мантията, тя постепенно е запълнила впадините в кората и ги е превърнала в морета. Скоро моретата са се съединили и са създали първичния океан, който е разделил земната кора на отделни континенти. Въпреки увеличението на обема на водата, континентите не се скриват под водата само поради факта, че едновременно със синтеза на вода налягането на образувалия се водород предизвиква непрекъснато разширяване на земното кълбо. Тъй като земната кора под океаните е десетки пъти по-тънка от континенталната кора, разширяването протича чрез създаване на   пукнатини в океанското дъно. В резултат континентите не само непрекъснато растат на височина, но и се отдалечават един от друг. За това говори забавянето на въртенето на Земята или увеличението на продължителността на годината, което е едно и също. Така продължава до поредната Глобална катастрофа, по време на която натрупаната  вода   повишава нивото на океана.

Така в резултат на последната глобална катастрофа, протекла преди 13000 години и съхранила се в паметта на оцелелите като «Всемирен потоп», нивото на Световния океан се е повишило със 125-150 метра. Тогава океанът за пореден път е отнел от сушата огромно пространство и е създал множество нови морета, сред които Балтийско, Северно и Азовско. В перспектива, ако продължаваме да сме безучастни, водата ще покрие цялата суша, животът на планетата ще изчезне и Земята ще се превърне в двойник на Еврпа, спътника на Юпитер, погребана под километров слой лед.

Струва ми се, че още никой не се е досетил, че животът на планетата Земя може да изчезне даже преди това, и при това пак по вина на Световния океан.

Животът на Земята е устроен на въглеродна основа. Човешкото тяло, например, съдържа около 16 кг. въглерод, но той може да попадне там само при едно условие – или почвените бактерии, или огън трябва да превърнат отначало въглерод в негов диоксид – СО2. Тъй като само в такъв вид листата на растенията могат да го извлекат от въздуха и, като присъединят към него водород, отнет от водната молекула, да го превърнат във въглеводороди. След това под формата на растителна храна те попадат в организма на хората и животните.

Както обитателите на сушата, така и живите организми в океана се нуждаят от СО2. Океанът, обаче, не може да произвежда въглероден диоксид, затова по-голяма част от СО2, произведена от почвената микрофлора на сушата за собствените си организми, се разтваря във водата и от там се извлича от водораслите и фитопланктона. Органичните съединения и кислородът, образувани в процеса на фотосинтеза, осигуряват живот за океанските обитатели. Но и тази беда не би била толкова страшна, ако някаква част от СО2 след разтваряне във водата не встъпваше в реакция с калций и магнезий, които подводните вулкани непрекъснато внасят във водата. А тъй като образувалите се в хода на реакцията варовици и доломити са неразтворими, те непрекъснато се утаяват на дъното на океана. При всяка глобална катастрофа, налягането в земните недра пада и тънките участъци от морското дъно, на които в течение на хиляда години са се утаявали варовици, се нагъват и се издигат нагоре, като се превръщат в планините на новите континенти. Така са се образували, едни по-рано, други по-късно, и Алпите, и Хималаите, и Андите, общо взето, всички планини на Земята. Някои от нашите планини са били поне два пъти на океанското дъно. За това говори метаморфизма на планинските породи. Само при двойно осядане на океанското дъно невзрачният варовик може да се превърне в благороден мрамор, сивият пясъчник – в искрящ кварцит, а гранитът да се превърне в гнайс.

Ето така излиза, че благодарение на океана на практика целият въглерод на планетата се е оказал концентриран само в два минерала – варовик и доломит. Нефтът, въглищата, природният газ, растенията и организмите на хората и животните съдържат по-малко от 0.1% от въглерода. Тъй като обемът на Океана непрекъснато расте, съответно се увеличава и количеството СО2, което той консумира. В перспектива, ако не се намесим, океанът ще превърне целият СО2 в минерали и тогава животът на планетата Земя ще изчезне.